Как обичаме нашите приятели, които смъртта току-що ни е отнела, нали? Как се възхищаваме от нашите учители, които вече не говорят, защото устата им е пълна с пръст! Почитта тогава идва съвсем естествено; онази почит, която те може би цял живот са очаквали от нас. Не знаете ли защо винаги сме по-справедливи и по-щедри към мъртвите? Причината е проста! Към тях нямаме задължения. Оставят ни свободни, ние разполагаме с времето си, можем да вмъкнем почитта между един коктейл и някоя мила метреса, с една дума - в мъртвото време. Ако биха ни задължили с нещо, то би било нашата памет, а тя е къса. Не, ние обичаме у нашите приятели само пресния мъртвец, изстрадания мъртвец, обичаме своето вълнение, обичаме в края на краищата самите себе си!